Господин Никой - Страница 22

Ресторантът е второто разочарование след ягуара. Едно нищо и никакво заведенийце с двор-градинка, сбутана между опушените калкани. Изобщо ни следа от лукса, който девойката е очаквала, произнасяйки на ума си фразата „Първа вечеря в Париж“. Бих могъл да й сервирам и такъв лукс, защото в момента в джоба ми са напластени достатъчно банкноти, но нямам никакво желание да се представям за принца от приказките. И после в това ресторантче въпреки скромния му вид хранят добре.

Вкусното ядене и трите чаши бяло бургундско поразсейват донякъде разочарованието на Лида. Изпиваме си кафето, съпроводено с по един малък шартрьоз, и аз уреждам сметката.

— Ще се прибираме ли? — пита девойката, очаквайки очевидно да кажа „не“.

Наричам я „девойка“ само защото, доколкото знам, не е омъжена. Иначе това название съвсем не й подхожда.

„Ще се прибираме, какво друго?“ — мисля да кажа аз, но снизхождението отново надделява у мене.

— Бихме могли да отидем още някъде — забелязвам. — Какво искате да ви покажа?

— Стриптийз — отвръща тя предизвикателно.

— Готово. Аз пък си мислех, че стриптийзът интересува само мъжете.

— Защо пък само мъжете?

— Защото жени се събличат.

— Мене пък ме интересува. Смятайте ме за извратена.

— Не съм казал подобно нещо — промърморвам успокоително и я повеждам към дремещия навън ягуар.

Можех да й покажа „Лидо“ и тя вероятно щеше да бъде очарована с провинциалния си вкус от цветните прожектори и розовата перушина на танцувачките, но това не влиза в сметките ми. Казах вече, че не съм принцът от приказките. Завеждам я в една вмирисана на пот и подово масло дупка под Пигал, където в продължение на половин денонощие се представя „стриптийз перманан“ и жените една след друга се явяват изтощени върху тясната сцена, оперирайки като автомати с превърнатите на дрипи от обличане и събличане тоалети. Най-напред излиза някаква вече презряла хубавица с отпусната плът, чийто номер е да тресе гърдите си така, че вързаните за нея пискюли се въртят в кръг от ляво на дясно и после от дясно на ляво. Атракцията е вулгарна и жената също е вулгарна и отблъскваща, но Лида изтърпява номера, надявайки се, че хубавото е по-нататък. После излиза някаква туркиня или арабка, изобщо представителка на Близкия изток, която явно се прехранва чрез подвижността на тазовите си части и корема. Тя има бели тлъсти бедра, украсени с няколко сини петна от натъртване, и сводническата й физиономия предизвиква спонтанна погнуса. Следват още няколко хубавици с деформирани фигури и просташки физиономии, които тресат бюстове и разкрачват бедра, впрочем без особена надежда, че ще предизвикат някакъв друг ефект освен отвращение и скука.

— Това ли е? — запитва унило Лида, когато лампите светват.

— Това е. Харесва ли ви?

— Отвратително.

— Тогава можем да тръгваме. След антракта всичко почва отново.

Излизаме навън. Вмирисаният на изгорял бензин нощен въздух ми се струва като свеж пролетен полъх след задухата на мизерното салонче.

— Искате ли да се поразходим? — предлагам.

Тя свива безразлично рамене. Подир третото разочарование любопитството й е почнало да се изпарява. Тръгваме бавно и напосоки, според моята привичка. После излизаме на рю Бланш. В мътното зеленикаво и виолетово сияние на баровете караулят жени с оцветени или обезцветени коси, е тесни и къси рокли и с чанти под мишниците.

— Тия да не би да са…

— …проститутки — довършвам аз, като кимам.

— Колко всичко е отвратително Копнееш да видиш нещо хубаво, а намираш свинщина.

— Затова недейте копня.

— А иначе как може да се живее?

— Много просто: в досада, но без разочарования. Искате ли да пием по едно кафе?

Тя отново свива безразлично рамене. Влизаме в близкия бар и сядаме в първото сепаре. Барът е почти празен, ако не се смятат две двойки в сепаретата и няколко жени от занаята, седнали на табуретките до тезгяха. Келнерът изпълнява поръчката ни без ентусиазъм. Тук не е прието човек да си води отвънка жена. Иначе тия до тезгяха какво ще правят.

— Надявам се, че всичко в Париж не е така мизерно, както това, което ми представихте тази вечер — казва почти грубо Лида, като запалва предложената й цигара.

— Не, разбира се. Ако имате предвид фасадата. Иначе навсякъде е все тая мизерия; и в Париж, и зад Париж.

— Не знам какво разбирате под мизерия.

— Точно това, което тая дума означава.

— За мен мизерия е онова неуютно ресторантче, евтините покривки, очуканите прибори, миризмата на това жалко салонче, грозотата и безсрамието на тия жени…

— Ясно — прекъсвам я. — За вас мизерията е само по фасадата. А истинската мизерия е зад фасадата. Всичко се купува и всичко се продава. Всеки гледа да катурне другия и да докопа каквото може, та дори това да коства живота на другия. Ако една жена, която се продава, не е грозна, а красива, и ако заведението, дето тя се продава, не мирише на пот, а на парфюм, това не променя картината.

Лида изпива кафето си на две глътки и с раздразнение ме поглежда:

— Вие много философствувате. Може това, което го казвате, да е умно, но аз не обичам философите. До гуша ми е от философии…

Пътем казано, аз също не обичам философиите. От много дрънкане ми става лошо като от преяждане. Изобщо не знам защо си губя още времето с тая млада глупачка.

— Отлично ви разбирам — кимам. — Намерете си следния път по-интересен развеждач.

— Точно така ще направя — връща ми го тя. — Ще намеря някой, който повече ще скъпи мъдрите си мисли и по-малко — парите си.