— Още от началото ми беше съмнителен, затова още от началото почнах да го наблюдавам — продължава Кралев. — Забелязах, че премного любопитствува, макар да се прави на абдал. Предупредих портиера също да следи кога нашият влиза и излиза. Така разбрах, че е почнал много да подранва за работа, и то в определени дни. Затова днеска и аз подраних. И го хванах на местопрестъплението…
— Чуках на вратата ви — обяснявам аз на Димов. — Това е престъплението ми.
— Не е това. Ти си мислиш, че е това — казва тежко Кралев. — Щях да те причакам, когато излизаш от стаята, но не те видях през ключалката и не се сетих, че се криеш зад завесата. Затова помислих, че си издимил нанякъде. Само че туй виждаш ли го?
Той вади от джоба си малко късче тъмна хартия и ми го показва.
— Това, за твое сведение, е фотографска хартия. Сложихме я на тъмно в дъното на чекмеджето на Димов и на тъмно я извадихме. И все пак, оказа се, че тя е осветена. Сега ясно ли ти е?
— Какво чекмедже бе? — казвам аз ядосано. — Аз бях вън от стаята. За какво чекмедже и за какви хартии ми дърдориш?
— Пребъркайте го — нарежда с мекия си гласец Димов и нетърпеливо подхвърля ключовете от колата в ръката си.
Гарвана и Смока дружно се спускат към мене и като ме блъскат и безмилостно дърпат дрехите ми, бързо и грижливо ме обискират. Ключовете, разбира се не са в джобовете ми. Може да съм новак, но не съм съвсем дете.
— Откъде у тебе толкова пари? — пита Димов, след като грижливо преброява банкнотите от портфейла ми с късите си пълни пръсти.
— Нали оня ден ми платихте заплатата?
— От „оня ден“ са минали още пет дни. През това време да не си просил?
— Той само днес плати шестдесет франка сметка — обажда се Тони, като отбягва погледа ми.
Младенов, който през цялото време мълчи, се помества неудобно.
— И тая вечер си водил на гуляй дъщерята на Младенов — допълва Димов. — Откъде толкова пари?
— За тая вечер бай Марин ми даде пари — отговарям. — Дори ми даде повече, отколкото похарчих.
— Бай Марин ще му даде пари И то — повече — изръмжава презрително Кралев.
Младенов, който до тоя миг седи само като фигурант, се помества тежко в креслото си:
— Е, дадох му де Специално за тая вечер му дадох. Дъщеря ми е дошла
Старецът лъже по-убедително, отколкото може да му се надяваш.
— Ако искате, подробно ще ви обясня какво съм харчил и какво ми е останало — казвам аз уверено, защото винаги се старая да не нося подозрително големи суми у себе си.
— Само че това не можеш да обясниш — изръмжава Кралев, като вдига отново черното парченце хартия…
— Това ти го обяснявай. Аз не се занимавам с фотография и не ровя из чужди чекмеджета. Може някой да е отварял чекмеджето, но кой ти дава право да твърдиш, че аз съм го отварял?
— Виж какво, Бобев — спира ме с ръка Димов. — Тия извъртания са съвсем излишни. Ние всички тук добре се познаваме. Само тебе още не познаваме, но вече и ти се разкри. Ти си отварял чекмеджето ми и никой друг. Значи, точка по този въпрос. Остава да кажеш: за кого работиш?
— Няма какво да казвам. Щом сте решили да я карате на вересия…
— Твоя работа. Ако не кажеш, толкова по-зле за тебе. Разбери, че от това, за кого работиш, ще зависи и това, как ще решим съдбата ти. Може просто да те изгоним от Центъра. А може и да те ликвидираме.
Димов замълчава и ме поглежда очаквателно с мазните си сънливи очички.
„Ще има да чакаш“, казвам аз на ума си и също го гледам.
— Щом мълчиш, значи, избираш второто — въздъхва Димов и поглежда часовника си.
После се обръща към Гарвана:
— Всичко готово ли е?
— Всичко е тип-топ, шефе — ухилва се оня с конските си зъби.
— Чакайте де, така изведнаж не става то — обажда се Младенов и отново се размърдва в креслото си.
— Какво да чакаме? Нови лъжи ли? Те лъжите на тоя край нямат — изръмжава Кралев.
В същия миг Димов прави едва забележим инертен жест с пълната си ръка, която стиска ключовете. Смока и Гарвана се хвърлят върху мене. Единият ми извива китките отзад, а другият наблъсква мръсната си кърпа в устата ми. Ръцете и на двамата са като железни клещи.
— И както си говорихме, без гюрултия — предупреждава Димов.
— Каква гюрултия Натискаме му главата във ваната, а после — в Сена. Нека докажат, че не се е удавил, като се е удавил — ухилва се в лицето ми Гарвана и ме облъхва с гнилия си дъх.
Вместо отговор Димов отново прави късия жест с инертно увисналата си китка. Двамата ме повеждат към банята. „Свърши се — казвам си, понеже не мога да измисля нищо по-окуражително. — Върви да се оплачеш на баща си и на майка си.“
В банята наистина всичко е приготвено: ваната е пълна с вода и отстрани се въргаля голям черен пластмасов чувал, очевидно предназначен за тялото ми. Като в сън чувам оттатък възраженията на Младенов, неговите „не бързайте“ и „не бива така“, и като в сън съобразявам, че тия възражения едва ли ще помогнат.
— Сложи му гривните — заповядва Гарвана.
В същия миг на ръцете ми, извити зад гърба, щракват белезници.
— Дойде и твоят ред — процежда Гарвана, като ме хваща с цяла шепа за ухото и едва не го откъсва. — Как бих ти смлял мутричката… Ама дип, че шефът каза да няма следи… Как бих те понакълцал…
Той прекъсва мечтите си, защото в тоя миг на входа пронизително зазвънява звънецът и някой почва да блъска с юмруци по вратата:
— Отворете, полиция — чувам аз ясно и тая зловеща обикновено заповед сега зазвучава в нараненото ми ухо като „Лазаре, стани“