Господин Никой - Страница 28

— Мери Ламур мина и ти хвърли едно око — казвам тихо на Тони, като забелязвам импозантната фигура на Мери Ламур да се мярка край витрината на кафенето.

— Не говори глупости — махва с ръка Тони. — Мери Ламур не се интересува от такива като мене и тебе.

— Защо пък? Да не сме грозни?

— Много й е дотрябвала на нея красотата ти. Друго й трябва на нея, не красота.

— Всъщност знаеш ли, че тя не е лоша… Макар да е от тежката категория.

Тони, противно на обичая си, се въздържа от мнение.

— Ти не си ли си опитал късмета с нея? — настоявам на темата си.

— Да не съм луд? Мене, братче, още не ми е омръзнал животът.

Откак разговорът се е насочил към Мери, Тони, въпреки че е вече добре наквасен, е снишил гласа си и от време на време хвърля бегли погледи към масата на Гарвана и Смока.

— Какво искаш да кажеш? — недоумявам аз.

— Искам да кажа, че ако речеш да си опиташ късмета с Мери и ако Димов те надуши, и френската полиция няма да може да те спаси.

Възрастният гарсон минава край нас с празен поднос и Тони му прегражда пътя с ръка.

— Гарване, ще пийнете ли още по едно?

— Може, но само ако ти черпиш — отвръща навъсено Гарвана.

— Две мартини и две големи вина — поръчва Тони на келнера.

После се облакътява на масата и ме поглежда с помътнелите си очи:

— Ти на мене, братче, не ми пробутвай диверсии: за Мери ми говориш, а на друга налиташ.

— Няма такива работи.

— На шапката ми ги разправяй. Във всеки случай изборът ти не е лош: бива си я щерката на дъртия…

— Такива само затруднения ти създават.

— Колкото до затруднения, напълно си прав. Ще ги имаш, и то в излишък. Как става така, че все с Кралев се сблъскваш бе, човек

— Какво търси тук Кралев?

— Какво ли? Същото, каквото и ти. И той е лапнал здраво по Лида. Два пъти вече ходи да я кани на вечеря…

— По-тихо — казвам, — че иде Младенов…

Младенов наистина приближава насам, съпроводен от Димов и Кралев. Тримата се настаняват на масата в ъгъла, където сядат обикновено гостите на „българина“. Като се вземе под внимание, че Милко блъска автомата при входа, Центърът е в пълен състав.

— Центърът е в пълен състав — забелязвам.

— Осем души сме… Нищо, скоро ще останем седем — мърмори Тони, като реши с тютюневи пръсти дългите си коси. — Макар че седем е лошо число…

— Кой ще отпадне, аз ли?

— А кой друг?… Не по моя вина, разбира се.

— Не се прави на скромен: и ти помогна доста. „Само днес плати шестдесет франка“ — припомням му аз репликата от оная вечер.

— Казвах каквото ми бяха казали да казвам — обясни Тони. — И ти да беше на мое място, и ти щеше тъй да постъпиш.

Келнерът пристига с препълнена табла, оставя ни двете мартини и отминава нататък.

— Ти още от началото се вкопчи в мене — припомням аз безучастно. — Всичките ти излияния бяха само уловки за баламата.

— Казвах каквото ми бяха казали да казвам — повтаря Тони. — Ако си се хванал на въдицата, не съм ти аз крив.

— Защо да съм се хванал?

— Защото се хвана, затова

Тони излива половината съдържание на чашата в устата си, запалва цигара и се ухилва с мократа си усмивка:

— Ти се пишеш за тарикат и може един ден да станеш тарикат, ама още не си станал. Когато някой ти се лепне и почне да дрънка срещу шефовете си и да се заканва да се върне оттатък, какво можеш да на правиш? Ясно е, три неща: или да се съгласиш, или да си мълчиш, или да идеш да доложиш. Ти, вярно е, не се съгласи, защото не си предател, но и не отиде да доложиш. А трябваше да го направиш, ако беше тарикат. И тогава щеше да минеш изпита.

— Затова пък ти си истински тарикат — забелязвам аз и отпивам от чашата си. — Ако бях доложил, знаеш ли какво щеше да стане? Кралев щеше да те накове да отричаш и да твърдиш, че всички тия неща всъщност аз съм ги говорил, а сега се опитвам да ти ги прикача на тебе. Така че и при трите случая все същото ме чакаше, защото Кралев предварително бе решил съдбата ми.

Аз нарочно на два пъти повтарям името на Кралев, за да уловя реакцията на Тони. Но реакция няма. Тони е вече на такъв градус, че пропуска да отрича връзката си с Кралев и ако се сеща да отрича, то е в друга посока.

— Защо ще решават предварително съдбата ти бе, човек? Кой е имал нещо срещу тебе?

— Кой ще има нещо срещу мене? Никой, разбира се. Аз съм дребна риба. Но понеже имат нещо срещу Младенов, а аз минавам за негов човек, всичко падна на моя гръб.

— Не го взимай навътре — успокоява ме Тони. — Тебе ти сече пипето. Няма да останеш на пътя. Лошото е, че вече няма да можеш да бозаеш от две майки.

— А вие какво? Да не би от една майка да бозаете? Всичките сте…

— Шшшт — прекъсва ме Тони, като слага пожълтелия от тютюн показалец на устните си. — Трайко да ти е името Бозай от колкото щеш майки, стига да знаеш как… Нищо, има, време, ще се научиш…

— Ти май пак си цъфнал… — забелязва безучастно Милко, който сяда на масата, уморен вероятно да блъска машината.

— От мъка, братче… Жаля, че пак оставаме без редактор.

Милко не реагира. Той търси келнера с очи, открива го и прави безмълвната си поръчка, като сочи чашата на Тони. Очевидно Милко също е в течение. Изглежда, всички са в течение освен мене.

— Вие ще вземете ли по едно? — пита мълчаливият, когато гарсонът му донася чашата мартини.

— Защо по едно? И по повече ще вземем — отвръща с готовност Тони. — Поръчай цяла бутилка, стига сме си играли на чаши.

— Тебе само бутилка ти трябва — измърморва Милко. И нарежда на келнера: — Още две от същото.