Господин Никой - Страница 30

Той също ме поглежда и ми връща усмивката:

— Мислиш ли, че вече не съм го направил?

* * *

Спирам пред едно случайно кафене на рю Лафайет само защото тъкмо тук намирам място за гариране. Нахранвам се с един безвкусен жилав бифтек и с пържени картофи, изстинали и меки, способни за маса време да те отвратят от всякакво ядене. Като гарнитура към тоя жалък обед в главата ми се въртят и всички тия неприятни мисли, които мъкна със себе си от известно време насам.

Когато в началото поемах поставените ми от Льоконт задачи, аз се виждах наистина като някакъв господин Никой, неуловим и неуязвим, който тайно и ловко следи действията на другите. А сега се движа с чувството на човек, попаднал в обсега на вражеския прожектор, уловен и пленен от снопа студена ослепителна светлина, тъй ослепителна и разяждаща, че прониква до най-интимните ти мисли.

Всяко мое движение е предварително уловено, всяко мое начинание е в зародиш парирано, всеки мой удар пада върху мене самия. Приятелят, на когото разчитах, пръв се отказа от мене. Радушният прием, който очаквах, изобщо не се състоя. На мястото на първоначалното доверие ме посрещна първият капан. Службата ми при Льоконт завърши почти със започването си. И най-новият ми план също се осуетява, преди да съм пристъпил към изпълнението му.

Прибирам се в студиото си, след като преброявам уморено своите деветдесет и две стъпала. Изкъпвам се под хладния душ, завивам се в хавлията и лягам. Иска ми се да се отпусна, да забравя, да заспя. Но не мога да се отпусна, защото има да мисля по някои неща, а умът ми не е свикнал да заспива, додето има да мисли по някои неща. Затова лежа и пресмятам ходовете, които ми предстоят, и контраходовете, които ме очакват, с неприятното чувство, че дори сега в мислите си съм наблюдаван и следен.

Дали съм следен чак в мислите си, това всъщност не мога да кажа. Не знам дали вече са изнамерили такъв вид апарати. Но че съм подслушван в собствената си квартира, това е повече от сигурно. На две крачки от леглото ми, зад тънкия дървен бордюр на паркета, се подава почти незабележима, тънка като косъм жичка, която успях да открия още при настаняването си. Уроците във вилата до Фонтенбло не бяха отишли напразно. Именно съобразно тия уроци аз не изтръгнах жичката, а само на ум отбелязах съществуването й. Значи, всеки мой разговор ще се подслушва. Нека подслушват. Ще бъда много изненадан, ако успеят да чуят нещо, защото единствените разговори, които ми се случва да водя, са със самия себе си.

Всичко това е малко неприятно, поне докато свикнеш с мисълта, че другояче не може и да бъде. Всяка животинска порода си има своите условия за живот. На шарана не е разрешено да се разхожда в градината, а трябва до края на дните си да кисне в блатото. На мене пък не ми е разрешено да живея като обикновен човек, и толкова. Докато другите хора по улицата гледат витрините или краката на жените, аз трябва да гледам кой върви пред мене и подире ми и случайно ли върви, или нарочно. Докато маса хора първо говорят, а после съобразяват какво са казали, аз съм длъжен да обмислям предварително всяка своя дума. Докато всеки наоколо си въобразява, че разполага с личен живот, на мене ми е доверена горчивата истина, че нямам личен живот.

Най-смешното е, че макар ни за миг да не съм наистина сам, през цялото време изпитвам разяждащо чувство за самота. Вероятно подобно чувство изпитва човекът на трапеца в момента, когато се готви за смъртния скок над главите на две хиляди души.

Увлечен в мисли по тия и други подобни неща, вероятно съм позаспал, защото един остър звън изведнаж ме сепна и аз едва се сдържам да не запратя възглавницата към будилника. В случая обаче будилникът няма никаква вина. Звънът идва откъм входа. Ставам, загръщам се в още влажната хавлия и отивам да видя кой е.

— Мосю Бобев?

Човекът пред вратата има къса червеникава коса и луничаво лице. В гласа му се долавя един лек, неприятен акцент.

— Какво обичате?

— Мога ли да вляза?

— Зависи.

— Идвам от страна на полковник Дъглас.

Отдръпвам се неохотно и правя път на непознатия.

Той влиза в студиото с уверена стъпка, сякаш е у дома си, съблича черния си поплинен шлифер и небрежно го хвърля на стола, после сяда, без да чака покана.

— Вие ни излъгахте, мосю Бобев.

— Вас лично аз изобщо не ви познавам — измърморвам, и взимам кутия „житан“ от камината.

— Вие излъгахте полковник Дъглас.

— Ако трябва да караме поред, най-напред полковникът излъга мене — уточнявам аз и се оглеждам за кибрит.

Червенокосият вади от джеба си запалка и с отсечен жест я щраква под носа ми. Запушвам, без да му предложа цигара. Нека не мисли, че ще си бъбрем тук до вечерта.

— Казах на полковник Дъглас, че искам да замина за Париж. Той ми отговори, че и това щяло да стане. Обаче вместо да стане това или нещо от същия род, бях затворен в една вила и подготвен за връщане в страната. Извинете, но като всяко живо същество и аз имам инстинкт за самосъхранение.

— Вие ни излъгахте, мосю Бобев — повтаря непознатият с неприятния си американски акцент.

— Не. Аз само спасих живота си.

— Вие се опитахте да избягате от нас — продължава червенокосият, без да обръща внимание на думите ми. — Вие, изглежда, не разбирате, че от нас не може да се избяга. Ние имаме една могъща организация, мосю Бобев, и тя е в състояние да сложи ръка на вас, където и да се намирате.

— Добре де — казвам. — Не ме плашете. Сложихте ръка върху мене. После?

— „После“ това ще зависи от вас: ако се върнете към задълженията си, ще смятаме засега инцидента за приключен. Ако откажете, ще ни принудите да извършим нещо нежелателно, но необходимо.