Господин Никой - Страница 53


К оглавлению

53

— И ти разби неговата глава — довършвам аз, понеже паузата става твърде тягостна. — Намери ми някакви ръкавици на Димов или по-добре гумени, ако имаш.

Мери вдига неразбиращи очи, сякаш още не може да дойде на себе си, после се спуска към съседното помещение да търси ръкавици.

— И някакъв парцал или голяма кърпа — извиквам подире й.

Тя донася след малко едни оранжеви ръкавици от тънък каучук, каквито жените употребяват за миене на съдове, и една зелена кърпа за глава. Отивам оттатък, навличам ръкавиците и правя бърз обиск на покойника. От намереното задържам само един малък виненочервен бележник. Бележникът на един убит е опасна вещ, тъй като е прекомерно отличителна, но този бележник съдържа такива данни и имена, че не мога да го оставя на произвола. После изваждам моя „скорпион“ и го заменям с автентичния, като прибирам моя в джоба си.

С намерения в джобчето на Димовата жилетка секретен ключ отварям кабинета и правя втори бърз обиск без особен резултат, защото много от това, което намирам, ми е вече познато.

После вземам от хола-гостна кристалния пепелник и се връщам в стаята с огледалото. Всъщност би трябвало може би просто да си отида и да оставя жената на съдбата й, но не мога да си наложа да го сторя.

— Тая заран, като се връщаше, видя ли те някой? — питам.

— Портиерът ме видя.

— Това не е много хубаво. А после излизала ли си?

— Никъде не съм излизала.

— А някой да е идвал при тебе или при Димов?

— Никой.

— Съседи, инкасатори — никой?

— Абсолютно никой.

— А да си се обаждала или някой да ти се е обаждал по телефона?

— Само ти.

— Добре — казвам. — В такъв случай запомни добре версията и ако те питат, все нея ще повтаряш: тази заран сте се венчали с Младенов. Това може да се установи. След туй си наминала тук да си вземеш някои дрехи и на обяд си отишла у Младенов и тоя ден повече не си излизала оттам. Ясно е, нали?

Тя кима с искра на надежда в уморените си и уплашени очи.

— Сега вземи си в едно куфарче някои най-необходими работи.

Мери отваря съседната спалня и почва да рови в гардероба.

— Ами на мене всичко това ми е необходимо…

— „Всичко това“ няма кой да ти го вземе. Въпросът е да инсценираме преселването у Младенов. Вземи една рокля и малко бельо и ги наблъскай ей в онова куфарче.

Додето Мери нарежда куфарчето, аз обикалям и хубаво изтривам с кърпата за глава електрическите ключове и бравите, които сме пипали. После вземам пепелника, увивам го в злополучното було, за да бъдат причината и следствието заедно, и го пъхам в куфарчето между дрехите.

— Значи, тръгваме — казвам. — Няма да пипаш нищо повече с ръце. Аз ще отварям вратите и ще гася. И моли се да не ни срещне някой, поне тук наоколо. Когато отидем у Младенов, аз ще му обясня всичко и ще уредя въпроса с него, а ти ще измиеш хубаво пепелника и ще изгориш булото без остатък. После лягай и забравяй.

Вземам куфарчето и тръгвам, последван от жената. Угасям навсякъде освен в гостната-хол и в антрето. Когато излизаме на стълбището, смъквам гумените ръкавици и ги поставям в джоба си с умората и облекчението на хирург, току-що приключил една сложна операция.

— Да тръгваме — казвам. — И по-малко тропай с тия високи токове.

* * *

Когато излизам от Младенов, вече е твърде късно и това е втората ми безсънна нощ, но аз не мога да си легна, преди да изпълня третата си и последна задача. Налага се все пак да се отбия до къщи, за да взема ягуара. Нощта е тиха, като се изключи тътенът на мотори, който все още долита от булевардите. Нощта е свежа, ако се остави без внимание бензиновият мирис, пропил въздуха, асфалта и стените на сградите. Нощта е моя освен с тая подробност, че нямам възможност да я използувам за сън.

Завивам край ортопедическия магазин на ъгъла, чиято витрина самотно свети в мрака, предлагаща на незнайния минувач скърцащите си прашни протези. Но когато поглеждам към дома си, изведнаж изпитвам едно мъчително усещане, сякаш някой е стиснал с жестоки пръсти стомаха ми. Ягуарът е изчезнал.

Осма глава

Излегнал съм се в едно от бледорозовите кресла и съм вперил очи в картината насреща, като се пазя да не ги затварям, защото знам, че тутакси ще заспя. Картината насреща е една „Къпеща се“ от Реноар — репродукция, разбира се. Подозирам, че Франсоаз я е избрала само защото подхожда по розовия си цвят на общия тон на интериора. Къпещата се, както става обикновено по картините, не се къпе, а само дава вид, че изтрива едрите си червеникави телеса. Тя е изписана преливно и замъглено, по реноаровски, но аз я виждам още по-замъглена, само като смътно розово петно върху благородно сивия фон на тапетите.

— Но ти спиш — чувам внезапно един женски глас. — Господи, така те видях още първия път и така ще те видя последния…

— Надявам се, че последният път не е днешният — промърморвам сънливо, като с мъка отварям очи.

Франсоаз е загърната с бяла хавлия и черните й коси са увити също с бяла кърпа. И макар че бялото не е никакъв цвят, а просто липса на цвят, но тя ми се струва страшно очарователна. На тая жена всички цветове й отиват.

Аз дремя тук в това сиворозово студио сигурно вече от цял час, но ние сме разменили с Франсоаз само няколко реплики, и то главно ругатни от нейна страна по повод моите неочаквани визити в най-необичайните за тая цел часове на денонощието.

После, за да ме накаже или за да използува ранното си ставане, Франсоаз бе влязла да се къпе, докато аз трябваше да чакам и да се развличам с „Къпещата се“ на Реноар.

53