Господин Никой - Страница 66

— Ти ли мислиш да го уредиш?

— Смятам, че бих могъл. Тия дни случайно разполагам с малко свободно време. За разлика от тебе.

— Да не си посмял — предупреждава ме Франсоаз. — Ти имаш тая склонност да отиваш по-далеч от дадените ти нареждания.

— Виж, Франсоаз: няма да се бъркам в голямата политика, което не ми е работа, но, струва ми се, че вие много рискувате с Кралев. Ако тая кошмарна операция сполучи, общественото мнение ще се насочи срещу вас, защото операцията е била ръководена от човек, дошъл от Франция, нещо, което едва ли ще остане в тайна. Нека американците сами си носят отговорността, без да замесват вашия престиж…

— По тия въпроси никой не ти иска мнението — прекъсва ме чернокосата.

— От друга страна — продължавам аз, сякаш не съм чул, — с ликвидирането на Кралев досегашният Център окончателно отива по дяволите, което ще ни даде възможност да си опитаме шансовете при евентуалното организиране на новия ИМПЕКС. Трябва да добавя и това, че Кралев няма особена популярност дори сред емигрантските кръгове. Той единодушно е ненавиждан зарад своята грубост и безогледност. Какво ще кажеш: да му ударим гъбата и да почнем отначало, а?

— Нищо не мога да кажа. Решаването на такива въпроси не е по ранга ми. Ще информирам, където трябва, и след това ще ти дам отговор.

— „След това“ операцията ще е приключила и проблемът „Кралев“ ще бъде класиран.

— Не ти ли се струва, Емиле, че ти доста ловко оперираш с логиката, за да прикриеш чисто личното си желание да си разчистиш сметките с тоя човек? Той се е опитал да те ликвидира. Той може би се готви да повтори опита си. И което, струва ми се, най-много те засяга, той е на път да отвлече в неизвестна посока дамата на твоето сърце.

— Фантазии — избъбрям аз за трети път тая вечер. — Макар и да съчувствувам донякъде на Лида, трябва да ти призная, че тя не ми е никак симпатична. Но вън от въпроса за симпатиите и антипатиите, тя за мене в настоящия момент има само значението на примамка.

Угасям енергично цигарата, за да придам по-голяма тежест на пренебрежението си към Лида, и подхващам наново:

— Чувай, Франсоаз: не съм дете и знам, че има въпроси, които можеш да решиш сама, и други, които не можеш да решаваш. Знам обаче и това, че времето тече ужасно бързо и липсва всякаква възможност за протакане. Додето ние с тебе тук си беседваме, Кралев вече навива километража към Марсилия. Кралев за щастие шофира лошо, и пежото, с което разполага, също е лошо, така че дори и да потегля в полунощ, вярвам лесно да го стигна и задмина. Искам от тебе разрешение за нещо съвсем невинно: да отпътувам до Марсилия, да отведа Лида на сигурно място, да речем, в Кан или в Ница, и да чакам там твоето позвъняване, за да разбера да се разправя ли с Кралев, или да се въздържа.

— Това ти би могъл да го направиш и без специално разрешение. Изобщо частните ти отношения с жените не засягат службата.

— Да, но аз искам ти да си в течение и, най-важното, да ме уведомиш не по-късно от утре на обяд дава ли ми се право да действувам, или не.

— Ако се реши Кралев да бъде задържан, това може да стане и без твоите действия — забелязва чернокосата.

— Да, но в такъв случай вие ще се демаскирате пред американците. Докато с моето участие всичко ще мине като саморазправа между емигранти: лична ненавист, съперничество, женски истории и прочие.

Франсоаз размисля известно време. После запалва цигара, всмуква дълбоко дима, изпуска гъста струя в лицето ми и ме поглежда с малко неприятния си в подобни мигове пронизващ поглед.

— Добре. Ще отседнеш в Кан — хотел „Мартинец“. Ще чакаш да се обадя между дванадесет и един. Искам само да те предупредя: позволиш ли си да действуваш своеволно, подписваш си присъдата. И то присъда, която за разлика от досегашната ще бъде изпълнена.

— Остави тия ласкави обещания — избъбрям. — По-добре нареди на твоите хора да престанат да се мъкнат подире ми.

— Аз не съм шеф на службата по проследяването.

— Да, но в случая инициативата е твоя.

— Ще видя какво може да се направи — отвръща уклончиво чернокосата. — Имай предвид, че минава десет часът.

— Ти си способна да направиш всичко, което искаш.

— Ако беше така, тутакси бих те удушила. Заради твоите истории изтървах една среща, на която държах.

— Не ме карай да ревнувам. Човек лошо шофира с помътена от ревност глава.

Последните реплики се разменят вече на крак.

— Франсоаз — казвам, — телефонът ти е на две крачки. Нареди да ми върнат колата и ми заеми малко нари за бензин.

— Пак ли са ти откраднали колата? — вдига иронично вежди Франсоаз. — Дължа да те уверя, че това не е работа на нашите хора.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Що се отнася до втория пункт, наличните ми в момента средства възлизат на петдесет и пет франка. Вземай ги и разполагай с тях.

Тя вади от чантата си портмонето и изтърсва съдържанието му на масичката. Вземам банкнотата от петдесет франка, като великодушно оставям дребосъка.

Малко по-късно ние се сбогуваме в антрето. В момента, в който стиска ръката ми, Франсоаз ме поглежда замислено с големите си тъмни очи:

— Не вярвам на предчувствия, но изведнаж изпитах усещането, че за последен път се виждаме…

— Ти още от тая заран ми пееш реквиема. И така да бъде, в края на краищата загубата няма да е голяма. Нали казваш сама, че съм просто господин Никой.

— А, ти си го запомнил?… — вдигна вежди Франсоаз. — Е, хубаво. Сбогом, господин Никой

* * *

Жените обикновено ни бият в инстинкта. Добре поне, че данните на инстинкта са доста смътни и трудни за дешифриране. Франсоаз правилно бе усетила, че се виждаме за последен път, но за щастие не бе отгатнала причината на разлъката.