Господин Никой - Страница 7

* * *

Шест часът следобед. Лежа изнемощял и с надута глава върху кушетката в хола и се взирам безсмислено в белия таван. Всъщност белият таван за мене не е бял, а обсипан с петцифрени числа, които трептят с подлудяваща упоритост пред очите ми. Спускам клепачи, за да прогоня тия числа, но те продължават да играят и в червеното под клепачите ми. Два часа занимания предобед и четири часа следобед са се оказали напълно достатъчни, за да ми вдъхнат омраза към всички видове петцифрени числа.

Звънецът оттатък иззвънява, но аз не му обръщам внимание, защото не чакам никого, поне до утре заранта, когато господин Харис отново ще се появи със зловещата си черна чанта. Вратата на хола се отваря, чуват се стъпки по килима и почти над главата ми прозвучава мек женски глас:

— Спящият красавец… Спете, спете, не се стеснявайте

Отварям очи и ставам. Пред мене е чернокосата дама от „Копакабана“. Тя стои, сложила ръце на кръста си, и ме наблюдава с леко любопитство, като да е на посещение в зоологическата градина. Стройната физика на непознатата е поднесена в луксозен амбалаж: костюм в тютюнев цвят с някакви бежови обшивки по краищата. Тоя убит тютюнев цвят сякаш е специално поръчан за бялото лице и плавните черни вълни на фризурата.

— Прощавайте — казвам. — Единственото ми извинение е, че сънувах тъкмо вас.

— Лъжец по професия или просто любител? — пита чернокосата, без да се усмихне.

— Не обичам да лъжа. — отвръщам сухо. — Когато истината не ми отърва, само я премълчавам.

— Добре, добре — кима гостенката. — Още е рано да говорите за характера си. По-уместно е да ми доверите как се казвате.

— Емил.

— Само Емил? — вдига тя вежди (много красиви и съвсем естествени, между нас казано).

После пропява:

— „Емил, или за възпитанието“… Горкият Русо Ако беше ви познавал, едва ли би свързал тия две несъвместими неща в едно заглавие.

— Нека не безпокоим класиците — предлагам аз. — Вашето име беше?…

— Франсоаз.

— С какво ще разрешите да изкупя вината си? Уиски или мартини? — питам, като приближавам до бюфета, чието съдържание предварително съм проучил.

Всички тия приказки са абсолютна глупост, но когато един разговор почне фалшиво, трудно е да го промениш, преди да изтече маса време в празно дрънкане.

— Предпочитам перно, ако имате такава наличност — забелязва Франсоаз.

Това название не поражда в главата ми нещо повече от една далечна литературна асоциация. За щастие чернокосата ми се притичва на помощ и сама открива между запасите бутилка перно, на която всъщност пише „Рикар“. После пак с общи усилия изваждаме от хладилника в кухнята необходимия брой кубчета лед, намираме кана с вода и чаша и инсталираме находките си върху масичката на верандата.

Трудът сближава хората. Така че когато най-после сядаме всеки пред чашата си, фалшивият тон спада до по-търпими размери.

— Вашият приятел се оказа страшно упорит човек — доверява ми Франсоаз, като запалва предложената цигара и се отпуска в креслото си.

Не знам дали гостенката наистина се казва Франсоаз, но от произношението й личи, че действително е французойка. Впрочем в случая мене ме интересува не толкова произношението, колкото гледката на двата стройни крака, които чернокосата непредпазливо кръстосва пред очите ми. Опитвам се да отклоня погледа си встрани и неудобно се размърдвам в креслото си.

— Нещо безпокои ли ви? — пита невинно гостенката.

— Тия крака…

— Да не би да ви настъпих?

— Преносно казано, да. И то по сърдечния мускул.

— Прощавайте. Следния път ще дойда в бална рокля. Тях, знаете, по традиция ги правят до петите.

— Значи, моят приятел се оказа човек на място? — запитвам, за да прекъсна глупостите.

— Направо непоносим. Чудно ми е само защо трябваше да действувате чрез него, а не сам. Отпърво си помислих, че може би сте глухоням.

— Свенлив съм — обяснявам аз. — Ужасно свенлив.

— Свенливите не се хвалят със свенливостта си. Впрочем ще видим и това, когато му дойде времето.

— Това време бързо ли приближава?…

Жената ме поглежда бегло с тъмните си очи, но казва само:

— Умирам от глад.

— Тук някъде имаше един прислужник, но не знам де се е запилял… — измърморвам за оправдание.

— Вие, изглежда, сте запознати с тоя дом горе-долу колкото мене…

— Улучихте — кимам аз. — Тук съм едва от снощи.

— И по какъв повод? — пита Франсоаз, като взема предложената й втора цигара.

Запалвам на нея, после на себе си, а после дърпам два пъти жадно всичко туй, за да спечеля малко време. След което обяснявам:

— Това е една доста невероятна история, скъпа Франсоаз. Снощи, след като напуснахме вашата малко студена компания, решихме да се сгреем на покер и нашият общ познат загуби една вила…

— …В която вие тутакси се нанесохте — довършва чернокосата. — За един човек, който не обича да лъже, не е толкова зле измислено. Надявам се, че това не е едничкото блюдо, което ще ми сервирате за вечеря.

— Боя се, че да — отвръщам съкрушено. — Освен ако приемете да приготвим нещо с общи усилия…

— „Емил, или за възпитанието“ — поклаща глава жената, угасва цигарата си в пепелника и става с въздишка на досада. — Горкият Русо. Но както и да е. Хайде тръгвайте, какво чакате

Така че ние още веднаж обединяваме нашите усилия в името на едно общо дело. След половин час на масата в хола бива подредено нещо като студена закуска: колбаси, варено пиле, рибена консерва и салата. Недостигът на хранителни продукти е запълнен с няколко разнообразни по съдържание бутилки.