Господин Никой - Страница 10

Единствената ми утеха в тия дни на напрегнато очакване е Франсоаз. Предвиждането ми, че след първата физическа близост ще настъпи безразличие или досада, не се оправда. Може би защото, както се случва много рядко, ама наистина много рядко, Франсоаз е тъкмо жена за мене. Искам да кажа, че тя няма нищо общо с това, което се нарича „сладка женичка“. Сладкото винаги в края на краищата, а обикновено и в самото начало, почва да нагарча. Търсите студено освежително питие, а получавате лепнещия сироп на нежностите и глезениците. При Франсоаз няма опасност от подобни изненади, След първата ни обща нощ на безсъние и опиянение тя се задоволи да ми каже през полуотворената врата на банята:

— Ти се оказа ужасно изморителен и първобитен любовник. Добре, че всички мъже не са като тебе.

Нежностите й по-късно бяха все от този род. Което бе все пак по-добре, отколкото да се обеси на врата ми и да застене: „Миличък, кажи ми, че ме обичаш“ Особено като се има предвид, че бе висока метър и седемдесет и два и тежеше нормално за ръста си.

Франсоаз идваше обикновено през ден и винаги привечер. Програмата на гостуванията й бе всякога една и съща — умерено пиене с умерени заяждания, самодейно приготвена вечеря и любов без излишни приказки. Някой по-малко подозрителен от мене вероятно би решил, че жената здраво се е привързала и съм станал привичка на живота й. Аз обаче бях на мнение, че и двамата изчаквахме да чуем един от друг нещо, което все не произнасяхме и което бе съвсем без връзка с отношенията между двата пола.

Додето един ден господин Харис ми съобщи, че нашите занимания приключват дотук, и с безчувствен глас ми пожела успех в практическото им приложение.

Вечерта, когато седнахме по обичая си с Франсоаз под оранжевия навес и изконсумирахме привичните си дози алкохолни хапливи любезности, аз реших, че трябва да заговоря пръв. По-слабият винаги е принуден да заговори пръв. Такава е играта и срещу това нищо не може да се направи, защото не съм я аз измислил.

— Скъпа Франсоаз, твоите духовитости са наистина проверени от времето, но доста еднообразни. Какво ще кажеш, ако сменим темата?

В репликата ми нямаше нищо забележително, но погледът ми бе достатъчно красноречив.

— А ти какво ще кажеш, ако сменим мястото? — отвърна Франсоаз. — Ние така упорито лежим под тоя навес, та имам чувството, че съм станала за цял живот оранжева.

Тя се изправи, слезе по трите мраморни стъпала и тръгна из градината, където наистина досега не бе ни хрумнало да се разхождаме. Последвах я и когато стигнахме тъмната алея край кипарисите, запитах:

— Смяташ, че ни подслушват ли?

— А ти как смяташ?

— Откъде да знам…

— Говори тогава каквото знаеш.

— Франсоаз, искам да отида в Париж

— Че върви. Приятно пътуване.

— Не мога без тебе. Исках да кажа, не мога без твоята помощ.

— Защо да не можеш?

— Защото съм в безизходица. Ти единствена си в състояние да ме спасиш.

— Дотам ли стигна, да те спасява една надменна курва, както бе благоволил да ме наречеш пред твоя Дъглас?

— Ти имаш изумително остър слух…

Всъщност и най-острият слух не би могъл да долови репликата ми в шума на нощното заведение през три метра разстояние. Но аз съм чувал, че слухът понякога се изостря добавъчно посредством специална апаратура. Само че в момента нямам време да мисля по тия подробности.

— Франсоаз, ти знаеш много добре за какво седя в тая вила и какво правя в нея…

— Да допуснем, че знам. А каква е целта?

— Подготвят ме за прехвърляне в България. Едва успях да избягам оттам преди шест месеца, а те искат да ме върнат отново…

— И ти умираш от страх. Така ли?

— Не е въпрос само до страх. Това ще означава край на всичките ми намерения, на всичките ми мечти. Цял живот съм жадувал за Париж… баща ми беше френски възпитаник… израснал съм с тия мисли…

— Добре, добре. Само не се разплаквай.

Силата бе на нейна страна и жената играеше твърдо. Нямах никакво намерение да се разплаквам, но замълчах, защото усетих, че от мене не се иска да правя изповеди, а да отговарям на въпроси, които друг щеше да подбира. Добре, че вече бях свикнал с тия упражнения.

В сянката на кипарисите смътно белееше скамейка, но Франсоаз я отмина и спря чак в края на алеята. После ми даде знак да се доближа съвсем до нея и произнесе полугласно:

— Какво ще кажеш, ако почнем малко по-отначало, а?

И почнахме отначало.

Жената бе майстор в задаване на въпроси, нещо, което бях доловил още при първия ни водевилен разговор. Всеки въпрос удряше в една възлова точка и разпитът се водеше тъй ловко и напрегнато, че Франсоаз за петнайсет минути изтръгна от мене всичко това, за което гръцките полицаи губеха дълги часове.

— Случаят Младенов може би ще представлява известен интерес за нас — забеляза чернокосата, след като разпитът приключи. — Не знам обаче от каква полза можеш да ни бъдеш ти самият…

— Слушай, Франсоаз, ще изпълня всяка задача, която ми поставите. Ще изпълня всички задачи, които ми поставите. Аз обичам Франция…

Жената ме погледна замислено с тъмните си очи, големи и смътни в мрачината на алеята:

— Един човек, който не обича собствената си страна, едва ли е способен да обича друга страна, Емил.

Замълчах. Тя знаеше къде да удря, кобрата.

— Но това не е най-важното. Между такива като нас, както сам казваш, за обич не се говори. Въпросът е, че теб те е страх сега. Много е възможно, значи, да те е страх и утре. Не мисли, че страшното е само оттатък, в България.