Господин Никой - Страница 9

Ако някои мои подозрения се окажат основателни, Франсоаз би трябвало отново да се появи на хоризонта. Ако ли не, значи, срещнали сме се и сме се разминали при резултат нула на нула.

Минава цяла седмица от моето настаняване във вилата, додето чернокосата се появи отново. Това става една привечер — оня час, в който самотата гнети дори хората като мене, дето всъщност едва ли познават нещо друго освен самота. Тъкмо сменям пижамата си с нова бяла риза, и навън се позвънява. Когато Франсоаз влиза в хола, аз съм зает с възела на вратовръзката си.

— Добър вечер. Какво, ставате ли, или се готвите наново да лягате? — пита тя, разглеждайки ме със снизходителен интерес.

— Нито едното, нито другото. Готвех се просто да ви посрещна — отвръщам скромно.

— Каква интуиция… Изглежда, любовта прави хората ясновидци.

— Също и омразата.

— В такъв случай мисля, че най-умното е да си вървя.

— Позволете ми да ви предложа поне едно кафе.

— Нима чак до такава степен ме мразите? Предпочитам да ми ударите една плесница.

— Хубаво, няма да се караме — измърморвам примирително. — Аз ще ви предложа чаша перно, а кафето ще бъде от вас.

Обличам сакото си и се запътвам към бюфета. Стремя се изобщо да се ограничавам в чисто делови жестове и да не поглеждам Франсоаз, защото днес нейният вид ми действува повече от поносимото. Не знам дали това се дължи на обстоятелството, че образът на тая жена от цяла седмица се върти в главата ми, или просто на предизвикателния тоалет, но нейното присъствие ме обсебва наново като идея фикс. Франсоаз носи гълъбовосин костюм, който плътно обгръща заоблените форми, и поплинена блуза на сини и шоколадени цветчета, без да засягаме импозантните очертания на бюста. Фонът на това пастелно синьо придава на черните коси, тъмния поглед и бялото лице някаква почти фантастична ефектност. На тая жена всички цветове й отиват.

— Вие всъщност май се готвехте да излизате? — забеляза гостенката, додето аз се занимавам с питиетата и с чашите.

— Не познахте. Аз изобщо не излизам.

— Наистина ли? Че тогава защо тоя изискан вид?

— Така, за самочувствие.

— Днес малко мътно се изразявате.

— Няма нищо мътно — отвръщам аз, като слагам леда и наливам алкохола. — В тоя час обикновените хора излизат, за да пийнат или да идат на ресторант, или да се видят с приятелките си. Затова и аз се приготвям, като че ще излизам. Това ми дава илюзията, че съм като всички други.

Жената ми хвърля един от обичайните си бързи и проверяващи погледи, после казва:

— Мисля, че вместо целия този сеанс на самовнушение, много по-просто би било направо да излезете, щом ви се излиза.

— Съвсем вярно — кимам. — Ще ми помогнете ли да изнесем тая цялата стъклария на верандата?

Седим известно време под оранжевия навес, пием от студените запотени чаши и пускаме струи тютюнев дим в пространството.

— Вие не ми отговорихте на въпроса — напомня по едно време Франсоаз.

— Значи, не съм имал желание да отговарям.

— Това не е учтиво…

— Защо? Вие също премълчавате маса неща.

— Например?

— Ами например какво ви води тук. Не вярвам да почнете да ме убеждавате, че не можете да дишате без мене.

— Не се безпокойте. Аз лъжа по-умерено от вас.

— Тогава?

— Бедни приятелю Колко години трябва още да живеете, за да разберете, че най-голямото удоволствие за една жена е да задоволява любопитството си? Вие събудихте моето любопитство. Използуването на посредник, за да ме доведе тук, отшелничеството ви в един дом, който очевидно не е ваш, без да говорим за купчината измислици, които ми сервирахте, всичко това е почти загадъчно.

— Не допусках, че имам толкова загадъчен вид. Но доколкото го имам, ще се постарая да го запазя, за да не ви изтърва като клиентка.

Франсоаз става, прави няколко безцелни стъпки по верандата, после се изправя до креслото ми. Тия маневри изглеждат обмислени, но може и да се дължат на най-банално притеснение. Аз не съм от забавните събеседници. Тоя път не мога да избягна изгледа на стройната снажна фигура, защото тя запълва целия ми хоризонт в крупен план. Ставам, почти като хипнотизиран, и се изправям пред Франсоаз.

— Кажете, Емил… — тя замълчава, сякаш й е трудно да произнесе за пръв път името ми.

— Какво да кажа? — питам аз с леко пресъхнали устни, като се опитвам да прозра нещо в мрачините на тъмния поглед.

— Кажете… наистина ли ме обичате?

— Не говорете глупости. Между такива като нас не може да съществува обич — отвръщам аз.

И прегръщам плътно облите силни рамене.

* * *

След морза идва ред на тайнописа и свързаните с него рецепти, химикали и технически указания. Господин Харис е неизчерпаем и непогрешим като истинска енциклопедия. Една твърде обемиста и полезна енциклопедия, която едва ли скоро ще излезе на бял свят, защото би трябвало да носи название „Наръчник на шпионина“. Лошото е, че някой от следващите дни Харис ще си прибере черната чанта и ще иде да предава лекции на нов дебютант, а мене ще ме пратят да полагам практически изпит по шпионаж в една страна, от която едва съм се измъкнал.

Лошо е и друго. По хода на лекциите от ден на ден ми става все по-ясно, че те са към своя край. Засега всичко се движи в областта на теорията. Но аз още в България съм чувал доста истории, подобни на моята, и знам, че много скоро на мястото на Харис ще се появи Дъглас или някой друг и ще ми предложи конкретния план на операцията, който аз не само ще трябва да науча наизуст, но и да изпълня практически.