Господин Никой - Страница 33

— Струва ми се, че бих свикнала някак с тукашния живот, ако имах до себе си един истински близък човек — подхваща Лида наново, като се оставя покорно да я водя в ритъма на тангото.

— Имате баща си.

— Казах истински близък човек.

— Разбирам. Това, което вие го искате, цял свят го търси и никой не го намира. Париж е един голям пазар. Щом свикнете веднаж с мисълта, че трябва да се продавате, ще видите, че животът ще ви се стори изведнъж по-лек и поносим.

— Престанете с вашите цинизми. Не ми разваляйте поне тая вечер.

— Добре, добре — казвам и плътно я обгръщам, като усещам тялото й под простата поплинена рокля, която за щастие много не се хвърля на очи в полумрака.

Танцът свършва я ние се връщаме на малката масичка до бара.

— Още едно уиски?

— Мерси. Предпочитам нещо разхладително.

— Два шуепса — казвам на минаващия келнер.

— И един скоч — чувам зад гърба си мек женски глас.

Обръщам се. До масата в коктейлна рокля от бледорозова дантела е застанала Франсоаз. Каква жена Всички цветове й отиват. Но в момента това не ми прави никакво впечатление. По-точно казано, направо съм отровен.

— Какво, няма ли да ме поканиш да седна? — запитва Франсоаз. — Или си забравил, че тази вечер си ми определил среща?

— Утре вечер — поправям аз, като й хвърлям убийствен поглед.

— Тази вечер, а не утре вечер — настоява Франсоаз, като си взема един стол и се разполага до масата. — Многобройните връзки, скъпи ми Емил, водят до хаос в личния живот. Казвала съм ти го и друг път.

Тя поглежда към Лида, по-точно към жалката поплинена рокличка, с оня израз на презрително съжаление, на който са способни само жените, и добавя:

— Но щом си я объркал вече, поне запази хладнокръвие. Запознай ни де

Запознавам ги, като забелязвам с уплаха, че Лида е готова да се разплаче.

— Вие май нещо се разстроихте — казва Франсоаз и отново я поглежда. — Не си заслужава. Правете като мене; не го вземайте много сериозно и всичко ще бъде наред.

Келнерът донася напитките и се отдалечава.

— Мисля, че ще е най-добре да си ходя — прошепва Лида, като едва сдържа сълзите си.

— Ще те отведа — казвам.

— Заедно ще я отведем — поправя Франсоаз. — Макар че тая вечер страшно ми се танцуваше.

Тя отпива от скоча си и поглежда отново към Лида:

— Ще ви отведем, не се безпокойте. Колата ми е навън. Почакайте само да си поема дъх и да изпуша една цигара.

— Ти седни отзад — нарежда ми чернокосата, когато след малко излизаме и отиваме до новия й ситроен.

Подчинявам се и додето колата лети из нощните улици, гледам разсеяно разкошната висока фризура на Франсоаз и едва сдържам желанието си да хвана тая фризура и добре да я поиздърпам. Лида седи до чернокосата съвсем като мъртва.

Колата спира на рю дьо Прованс и аз слизам да съпроводя девойката, но тя прошепва дори без злоба, а някак съвсем апатично:

— Вървете си. Не искам да ви виждам.

Дочаквам я да се прибере и се връщам в ситроена.

— Франсоаз, ти си истинско чудовище — казвам аз, докато чернокосата стремително потегля.

— Остави тия любовни признания — спира ме тя. — Аз просто си гледам работата. За разлика от тебе.

— Това няма нищо общо с работата.

— Напротив, това е част от работата. Иначе за какво ще го правя? Така, с един малък скандал, връзката ни изведнъж ще получи оная популярност, която в случая е за нас най-доброто прикритие.

Тя кара бързо и ловко, като гледа внимателно пред себе си. Което не й пречи да наблюдава и мене.

— Ама ти май наистина си опечален — забелязва чернокосата почти с изненада.

— А ти сега ли откриваш, че човек може да има и някакви човешки чувства?

— Не човек от нашата професия — възразява Франсоаз.

И после добавя сухо:

— Трябва още тая нощ да те запозная с инструкциите. От утре влизаш в действие.

Пета глава

Най-после слънце, и то не плуващо в мъгла, а ясно и топло. Крайно време беше, като се вземе под внимание, че вече сме май. Аз не съм чифличкия и за моята работа времето е без особено значение, но и най-мрачният занаят при малко слънце става като че ли по-поносим.

Слънцето обаче е само от къщи до Центъра. В самия Център можеш да се осведомяваш за времето единствено от вестниците — тук е винаги усойно и полутъмно като в зимен ден. Настолната лампа в моята стая е вечно запалена. Не си давам труд дори да дръпна тежките изпрашени кадифени пердета от прозореца — все едно, в стаята няма да стане много по-светло.

Върху бюрото ми са пръснати коректурите за предстоящия брой. Последните коректури — на страници. Подир три-четири дни списанието ще бъде пуснато за печат, а подир още няколко дни ще излезе. Тоя ден, в който ухаещата още на мастило книжка бъде поставена на бюрото на Димов, ще бъде и денят на освобождаването ми. По това сме се разбрали. Затова вече никой не се занимава с мене и даже Кралев не ми обръща внимание.

Преглеждам набързо коректурите, после ги отнасям в съседната стая на Милко. За моя изненада мълчаливецът разговаря оживено с Лида. В интерес на истината трябва да кажа, че в момента всъщност говори Лида, но Милко я слуша с явно участие. Пак за моя изненада установявам, че двамата са минали на „ти“, докато ние с Лида сме още на „вие“ и даже не на „вие“, а само на студени кимания.

Милко прекъсва разговора с Лида, за да чуе напътствията ми относно шрифта на заглавията, докато младата жена с безучастен вид се заглежда през прозореца, където няма нищо за гледане освен сиви стени. После мълчаливецът почва да прелиства коректурите, за да види дали ще има да се занимава с поправката на много грешки в печатницата, докато аз сядам на бюрото на Тони да прегледам корицата със съдържанието. Лида се дръпва от прозореца и отново се приближава до Милко. Но понеже той е потънал в коректурите, тя взима няколко страници и небрежно ги прелиства.