Господин Никой - Страница 34

— Тоя бисер ти ли го съчини? — пита тя Милко, като сочи уводната статия.

Милко поглежда статията, поклаща отрицателно глава и отново се заема с коректурите.

— Тогава сигурно вие сте авторът? — запитва девойката, като ме поглежда неприязнено.

Това е първата реплика, която тя е благоволила да ми отправи след онази нещастна вечер.

— Няма автор — отвръщам. — Тук повечето материали не се подписват, пък и да са подписани, имената обикновено са измислени.

— Добре де, но все пак някой е съчинил този идиотизъм — настоява момичето.

— Защо да е идиотизъм?

— Защото е купчина от измислици. Излиза едва ли не, че в България хората мрат от глад и на всеки ъгъл милиционери с автомати дебнат мирните граждани.

— Ами че какво искате, това е пропаганда — измърморвам аз примирително.

— Това не е пропаганда, а най-гадни лъжи — извиква Лида, съвсем раздразнена от хрисимия ми тон.

— Кажете го на баща си — подхвърлям.

— И ще му го кажа Не съм допускала, че вашият Център е гнездо на такива лъжци

— Шшшт — прошепва предупредително Милко.

— Няма какво да ми шъткаш — озъбва му се Лида. — Пет пари не давам, че някой ще чуе

— Героизмът ви е похвален — забелязвам кротко. — Само че в момента ние работим…

— Работите… Плискате помия наоколо си… Това ви е работата

Девойката грабва чантата си от масата, спуска се с бързи стъпки към вратата и с все сила я затръшва подире си. Милко гледа известно време към вратата, но телефонът неочаквано зазвънява и той вдига слушалката:

— Да, аз съм… Добре де, няма нужда да идваш, аз ще занеса коректурите… А, не, друг път ще се черпим… Сам съм, да… Че какво пък толкова важно… Ще бъдеш на Сен Мартен?… В седем часа? Е, хубаво, щом е толкова важно…

Той оставя слушалката, хвърля поглед към вратата, сякаш чака Лида отново да се покаже, после се обръща към мене:

— Защо дразниш момичето?

В тая момент аз мисля не толкова за момичето, колкото за неволно чутия разговор, затова машинално отвръщам:

— Че какво го дразня?

— Можеше да му кажеш истината: че статията не е нито моя, нито твоя, а ни е пратена отдругаде.

— Защо трябва да й давам обяснения?

— Значи — дразниш я.

— Виж какво, Милко: мен такива истерии като нейните хич не ме трогват. Нали парите, с които баща й я облича, са от Центъра? Нали франковете, с които ти и аз я черпим, са от Центъра? Тогава какво се прави на честна? Щом е честна, да си вземе куфарчето и да се омита, а не да ми чете лекции. Омръзнало ми е от лекции.

Милко отново ме поглежда замислено, но не отговаря. Той днес толкова е прекалил с бъбренето, че сигурно две седмици няма да отвори уста. Навежда глава и се задълбочава в коректурите. Подир туй за моя изненада отново вдига очи и казва като на себе си:

— Тя е едно нещастно момиче.

Я го виж ти мълчаливия.

* * *

Излизам от Центъра в 12 часа, както обикновено, но не отивам в кафенето „при българина“, защото навън грее хубаво слънце и защото съм канен на обяд у Франсоаз.

Додето се промъквам с ягуара си през наплива от коли по Лафайет, аз отново се връщам мислено към дочутия телефонен разговор. Съвсем ясно, онзи от другата страна беше Тони. Съвсем ясно също, че часът на срещата е седем вечерта. Това „Сен Мартен“ обаче вече не е толкова ясно. С подобно име съществуват две улици и един булевард, без да говорим за ситето Сен Мартен, вратата Сен Мартен и станцията на метрото Сен Мартен. Най-неясен е поводът на срещата. Това е нещо „толкова важно“, че Милко трябва да се срещне с Тони не в кафенето, където се срещат всеки ден, а някъде на Сен Мартен. И защо чак в седем? И защо, когато Тони вероятно бе запитал „сам ли си?“, Милко бе отвърнал „сам съм, да“, макар че аз бях в стаята и слушах разговора?

Завивам по Шосе дАнтен и излизам на Капюсин. Движението е доста претоварено, но аз се оправям някак с моя стар ягуар, може би тъкмо защото е стар. Когато напираш с една такава бракма, хората усещат, че си готов на рискове, защото няма какво толкова да я жалиш тая бракма, и затова ти правят път.

„Сам съм, да.“ Очевидно Тони държеше разговорът да не бъде чут от друго лице и това друго лице вероятно бях аз, понеже освен мене друг почти не влизаше в тяхната стая. „Сам съм, да.“ Значи, за Милко беше без особено значение, че чувам разговора. Следователно той или не вземаше толкова на сериозно тоя разговор, или не се страхуваше от мен. Защо да не се страхува от мене? Тук всеки се страхува от всеки. С какво бих могъл да спечеля доверието му, след като за два месеца не бяхме разменили повече от пет приказки?

Слизам по рю дьо ла Пе, минавам площада Вандом и излизам на Сен Оноре. Франсоаз живее тук. В нещо като студио, но не от категорията на моето.

Салонът е покрит от край до край с дебел бледорозов килим. Стилните мебели са от сиво дърво, тапицирани с кадифе, също бледорозово. Ниски полирани масички, лампи в китайски вази с копринени абажури и всичко останало, включително мебелът с напитките. Домакинята ме посреща, облечена в строга тъмносива рокля, предназначена вероятно да ми напомня, че обедът ще има чисто делови характер.

След като измъкваме от споменатия мебел необходимото за един скромен аперитив, ние излизаме на терасата, дето между грижливо поддържания гъсталак от вечнозелени растения е наредена маса за двама.

— Липсва ти един оранжев навес — забелязвам аз, като сядам на посоченото ми място, и се оглеждам.

— Затова пък ти си налице. Заедно с всичките неприятности, които идат от тебе.