Господин Никой - Страница 43

— Би трябвало за по-убедително да му поискам тия двеста франка…

— Разбира се. Той ще бъде готов да изплюе и повече само за да вземе ролките…

— А какъв ще бъде тоя запис?

— Ще видиш какъв. Нали ще го чуеш… Имай предвид, че това е само първият ход.

— Премислил ли си всичко добре?

— Всичко. До последната подробност. И при всички възможни вариации, бъди спокоен. Може би няма да мине седмица, и ти ще бъдеш начело на Центъра.

Нарочно скъсявам срока, за да вдъхна повече бодрост на стареца. Пред късите срокове и най-малодушният добива кураж, без да прави сметка, че за отиването до оня свят е достатъчна и една секунда.

Но когато се прибирам същата вечер в къщи с току-що купения магнитофон, аз на свой ред добивам известен кураж. На масата в студиото ме чака една добре опакована апаратура, напомняща радио за кола, а до нея е поставена ролка с магнитофонна лента.

Нагласявам магнитофона и поставям ролката, като си мисля унило за тая моя участ да живея и да се движа като гол под погледите на непознати хора. Подслушват те, дебнат те с коли, влизат и излизат от квартирата ти в твое отсъствие.

Включвам магнитофона и лентата бавно се завърта:

„Тони, миличък, просто не мога без тебе… По сто пъти на ден изпитвам желание да те имам до себе си…“

Това е мекият похотлив глас на Мери Ламур. След което следва киселата реплика на Тони:

„Ще ми дадеш ли най-после ония триста франка, дето ми ги обеща, или пак ще си измиеш ръцете с оня глупак Димов…“

И тъй нататък.

* * *

Зловещото предсказание на Тони за втори път се сбъдва. Но следващият поред и този път не съм аз. Следващият е самият Тони.

Погребението се оказа значително по-тържествено, отколкото го очаквах. Подир черната траурна кола, която се движи с една скорост, по-голяма от подходящата за случая, летят още към петнадесет коли, в които освен хората от Центъра са заели места и представители на различни емигрантски фракции. Голямата скръб помирява хората.

Моят стар ягуар се движи най-отзад, като вози само собственика си. Скучно е да пътуваш сам и Младенов вероятно не би отказал да ми прави компания, за да спести парите за такси, но в момента трябва да се пазим от интимности.

Кортежът поема в нестройна върволица по булевард Клиши и свива към гробищата на Монмартър. Операцията по гарирането на колите отнема доста време и създава известен хаос в хода на траурното тържество, но най-после опечалените успяват да се групират зад катафалката за последното изпращане. Минаваме под широкия железен мост, върху който колите прелитат с делничен шум, и поемаме по главната алея край параклиси, паметни плочи и всякакви изваяния на крилати същества. Тони ще почива в това гробище заедно с Хайне и Стендал.

Когато стигаме съответното място, всичко е вече готово за спускане на ковчега. Все пак някой трябва да произнесе реч. Тая чест се пада по старшинство на Младенов. Застанал в сивата светлина на облачното утро с черния си костюм и бледото си подпухнало лице, старецът изглежда наистина тържествено печален. Той вдига костеливата си ръка в привичен ораторски жест и обявява, че погребваме нашия скъп и незабравим съратник Тони, но тук се запъва, защото не си спомня презимето на покойния, който цял живот е бил за всички просто Тони. „Тенев“ подсказва му Кралев с тръбния си глас. Да, нашият скъп и незабравим Тони Тенев.

Надгробното слово, отначало малко вяло и разлято, постепенно добива нерв и идейна насоченост. Вероятно вдъхновен от мисълта, че наскоро ще бъде единствен шеф на Центъра и от това, че има около себе си две дузини представители на емиграцията, пред които трябва да блесне, Младенов заговорва за младата и надеждна гвардия от борци, чийто представител е покойният, а също за подвига, героизма и саможертвата, като че Тони е загинал на бойното поле, а не е бил убит от ревнивия си шеф заради една глупава креватна история. Казват се и няколко думи за националните идеали, на които всички ние служим според силите си, за свободата, която рано или късно щяла да огрее над страдащото ни отечество, а също и за това, че всяка подобна загуба, колкото и тежка да е тя, трябва да бъде боен сигнал за още по-тясно сплотяване на редовете. След което към Тони бива отправен апел да спи спокойно и да бъде вечна паметта му.

Може би тъкмо защото е произнесена в добрия стар, проверен от времето стил на 30-те години, речта произвежда известен ефект. Няколкото представителки на нежния пол отронват по една-две сълзи и дори Смока стои с отворена уста и неподвижен като дънер, вероятно смаян от това, че толкова приказки могат да бъдат изприказвани за един кофти човек като Тони.

После се раздава специфичният и еднакъв по всички краища на света тропот на падащите върху ковчега буци и опечалените почват да се разотиват. Най-първо тръгват Димов, Кралев и Младенов, последвани от Гарвана и Смока, а подир тях се заточват представителите на емигрантските фракции. Аз стоя малко настрана, между един кипарис и една обрасла в мъх каменна алегория, и очаквам тръгването на Мери Ламур, за да я сподиря. Но Мери също не бърза и чака да си отидат другите, застанала в сянката на някакъв параклис. Най-сетне, когато всички се изнизват, тя приближава до пресния гроб и крадешком поставя върху пръстта букетчето незабравки, което досега е крила между ръкавиците и чантата си. Трогателно и дискретно.

Когато приближавам до опечалената, едрото й тяло едва не подскача от уплаха.

— Трябва да поговоря с вас час по-скоро и насаме — избъбрям аз.