Господин Никой - Страница 44

К оглавлению

Жената не изглежда прекомерно смаяна от предложението ми, но поклаща глава:

— Изключено. Димов ще ме чака в колата.

— Тогава ще се видим по-късно…

— Къде?

Назовавам един адрес, който едва тая заран съм научил от Франсоаз.

— Кога?

— Подир един час. Може ли?

Тя кима. После се оглежда бдително и отминава към изхода.

Почаквам още няколко минути, за да бъда сигурен, че всички опечалени са се пръснали, след което на свой ред излизам и се отправям към ягуара си, гариран малко настрани, по булеварда.

Квартирата на фобур Монмартър, за която съм получил ключ от Франсоаз, се оказва полутъмно, но уютно апартаментче, добре обзаведено с всичко необходимо, включително — по всяка вероятност — и с подслушвателна апаратура. Последното в момента е за мене без значение, стига подслушвачът да не бъде Димов.

В хладилника на кухнята откривам с приятна изненада бутилка рикар и газирани води. Наливам си една умерена доза от жълтеникавото питие, запалвам една „зелена“ цигара и сядам да отдъхна в малкия хол. Мебелите в хола са износени, но достатъчно удобни за делови срещи с анонимни лица. Има дори една малиново-червена кушетка, над която е окачена порцеланова чиния с надпис: „Не прави любов в събота, защото няма да има какво да правиш в неделя.“ Уместно предупреждение — решавам на ум, макар днес да не е събота, след което минавам на други въпроси.

Смъртта на Тони бе настъпила вчера следобед, тъкмо един ден след като Димов бе влязъл в притежание на записите. Тони бе почувствувал внезапно прилошаване, додето се черпел с Гарвана в кафенето на българина, а малко след това бе починал. Домашният лекар на хората от Центъра — един емигрант с голяма плешива глава и тъмни очила — бе констатирал сърдечен удар вследствие злоупотреба с алкохол. Тая диагноза бе твърде правдоподобна за случай като Тони и все пак никой не бе й повярвал. Отношенията на Тони с Мери Ламур, изглежда, отдавна бяха публична тайна. Затова всички смятаха, че причината за сърдечния удар се е криела в последната чаша на покойния, която Гарвана му бе донесъл по заповед на шефа си. Така или иначе, никой не мислеше да рови една история, която не засягаше никого освен потърпевшия и към която властите също не проявиха интерес.

Допивам чашата и поглеждам часовника си просто за справка, защото от жени като Мери Ламур е лекомислено да се очаква точност. Двадесет минути след определения час на вратата се позвънява и аз ставам да посрещна гостенката.

— Едва се измъкнах. Не успях дори да сменя костюма си — обяснява тя, леко задъхана, като оглежда бегло обстановката, вероятно за да провери дали квартирата има будоарен или делови характер.

Жената сяда на дивана, хвърля чантата и ръкавиците си и въздъхва:

— Нашият Димов е станал напоследък един подозрителен…

— Надявам се, че не ви е проследил. При дадените обстоятелства това не е твърде желателно.

— Не бойте се, аз не съм вчерашна — успокоява ме тя.

Тия думи ми припомнят тутакси нейния хитър маниер да се оглежда на всички страни, но аз все пак не съм напълно спокоен. Мери Ламур се обляга на дивана, кръстосва масивните си бедра и ме поглежда с окуражаваща усмивка. Черният костюм, който носи, е строго траурен, но гледката под високо вдигнатата пола малко накърнява скръбното впечатление. Впрочем едрите оголени бедра не ме интригуват особено: не съм по склонните към затлъстяване жени.

— Касае се за вашия живот — казвам аз вместо предисловие.

Мери тутакси отпуска нозе и се навежда напред.

— За моя живот? Искате да кажете…

— Именно — кимам. — Животът ви е в опасност. Причината за смъртта на Тони ви е вече известна, нали?

— Разбира се: сърдечен удар.

— Изглежда, вие сте единственият човек сред емиграцията, който още не е в течение. Тони не умря от удар, а беше отровен. Отрови го Димов или по-точно Гарвана по заповед на Димов.

— Не е възможно…

— Вярвам, че се досещате защо Димов отрови Тони. Остава да ви запозная с някои подробности. Вие сте си правили срещите с Тони в хотел „Сен Лазар“. Обаче разговорът между двама ви при последната среща е бил записан на магнитофон…

— Не е възможно…

— Съдържанието на тоя разговор е било горе-долу следното…

Повтарям по памет по-важните моменти от записа, без да избягвам еротичните реплики на Мери, както и епитетите по адрес на Димов от страна на Тони. Жената ме слуша, зяпнала почти тъй, както бе зяпнал Смока на погребението.

— Лентата с тоя запис е била предадена от някакъв мръсник на Димов и понастоящем е негово притежание…

— Не е възможно…

— Тая лента именно е причината за убийството на Тони. Боя се тя да не стане повод и за вашата смърт.

Някой друг на мястото на Мери вероятно би ме запитал защо толкова се грижа за съдбата му. Но у Мери подобни съмнения не съществуват. За нея е напълно естествено цял свят да се вълнува за бъдещето на Мери Ламур.

— Той ще ме удуши — прошепва опечалената. — По-ревнив човек от него не съм срещала.

— Може и да ви удуши. Но не веднага. Не по-рано от няколко дни. Ако вие умрете веднага след Тони, това ще събуди подозрение…

— А, добре ме успокоявате

— Сега не е нужно да се успокояваме, а да вземем мерки. Ако бъдете предпазлива и следвате съветите ми, аз мога да ви гарантирам дълъг живот.

— Какво трябва да правя?

— Ще дойдем и дотам. Кажете по-напред, как стои работата със завещанието?

Мери Ламур ме поглежда подозрително:

— Какво завещание?