Господин Никой - Страница 71

Прекосявам Лион, като си мисля, че може би в тоя момент черното пежо дреме край някой от градските хотели. Ако е така, толкова по-добре за мене. Стигна ли в Марсилия преди Кралев, ще знам къде да го дочакам. Стигна ли след него, вероятно никога вече няма да го видя.

На излизане от града спирам в жълтото сияние на една бензостанция и отново напълвам резервоара. Стъклото отпред е осеяно с петънца — останките на смачканите от скоростта нощни насекоми. Гаражистът обърсва стъклото с мокър парцал в състояние на полусън и дори бакшишът не успява да го разбуди напълно.

Часът наближава пет. До Баланс има сто километра и ако Кралев не е спрял някъде да нощува, твърде възможно е да го настигна именно оттук нататък. Движението е доста претоварено и след Лион, но постепенно колите оредяват. Шосето се движи успоредно на Рона, като понякога съвсем се долепя до брега на широката тъмна река. Нейде далеч вляво почва да се развиделява, дърветата тъмнеят неподвижни в небето и аз почти с изненада установявам, че има мигове, когато е тихо даже и във Франция.

Сега, в предутринния час, пътят е почти пуст. Натискам газта докрай, като се взирам напред, дето светлият сноп на фаровете разсейва дрезгавината, и се старая да си внуша, че никак не ми се спи и че твърде рядко в живота си съм се чувствувал толкова бодър.

Пред мен изскачат и стремително изчезват назад крайпътните знаци. Отбелязвам ги машинално наум, без да им отдавам повече от необходимото значение — един Z, два Z. Хлъзгаво шосе Опасност Тая дума опасност се среща тъй често, че преставаш да й обръщаш внимание. Още повече и по шосето, както всякъде другаде, най-големите опасности ни дебнат там, дето няма предупредителен знак.

Към шест и десет стигам Валанс. Макар да продължавам да се удивявам на факта, че едва ли някога съм бил тъй бодър, както в тоя миг, усещам, че рискът да заспя на кормилото застрашително нараства. Спирам на още пустия площад, влизам в кафенето и изпивам едно двойно еспресо, като похарчвам за тоя отдих точно осем минути. После наново потеглям, повтаряйки си, че сега — вече няма лъжа — наистина просто ще се пръсна от бодрост.

Очаква ме предпоследният голям преход — сто двадесет и четири километра до Авиньон. Вече е съвсем светло. Сивосиньото небе постепенно добива звучен син цвят, слънцето позлатява хребетите на височините, но аз съм напълно безучастен към тия природни особености, защото вниманието ми е съсредоточено в летящата лента на пътя. От Кралев все още няма и помен. Това е странно, без да говорим, че е и тревожно. Като имам предвид шофьорската неопитност на чернокосия, не допускам, че е могъл да кара без прекъсване като мене. Наистина, любовта дава на човека крила, но дилетант като Кралев, дори и с крила, едва ли е в състояние да развие повече от петдесет до шестдесет километра средно. Може би аз малко съм подценил силите му и в такъв случай трябва да го настигна нейде към Авиньон, а може би той се е отбил да нощува в Лион или някъде другаде. Има и едно трето може би, но засега поне не ми се ще да го допускам.

В тоя момент, колкото и да е невероятно, мисълта ми не е насочена нито към Кралев, нито към Лида, нито към възможностите и опасностите на предстоящето. Тия неща вече са достатъчно премислени и съвсем безполезно е да ги преобръщам наново в главата си. Затова аз мисля по нещо друго, по нещо, което също тъй неведнъж съм премислял и към което все пак неизменно отново се връщам.

Това бе се случило на Девети септември, на първия девети септември. Бях разбрал, че бай Павел е станал някакъв шеф в Дирекцията на милицията, и успях да се добера до него. Заварих го в неприветлива канцелария с един гражданин, седнал зад бюрото.

— Здрасти. Какво има? — запита бай Павел, който очевидно бързаше да ме отпрати и да продължи разговора си.

Тоя ден всички навсякъде бързаха.

— Искам да постъпя в милицията — отвърнах аз също делово.

— Глупости. Малък си още — отряза ме бай Павел.

— Не съм малък. Осемнайсетата година вече карам — рекох нахално, защото едва бях почнал седемнадесетата.

Бай Павел ме погледна замислено, сякаш едва сега напълно осъзнаваше присъствието ми. После се обърна към човека зад бюрото:

— Па да го вземем, а?

— Познаваш ли го добре? — запита онзи.

— Разбира се. Наше момче. Сираче.

Това беше цялата ми кадрова характеристика. Къса и при туй неточна, защото бай Павел от деликатност бе казал „сираче“ вместо „копеле“. Човекът зад бюрото взе един натракан на машина милиционерски лист.

— Как се казваш?

— Емил.

— Какъв Емил? — намеси се бай Павел. — Нали си Найден?

— Емил съм — настоях аз. — Найден ме кръстиха в сиропиталището, но аз съм Емил.

Двамата мъже бегло се спогледаха.

— Добре — кимна онзи зад бюрото. — Ще пишем „Емил“. Ти по-добре си знаеш името. Презиме?

— Боев.

— Така. Емил Боев…

Той написа името, подписа се отдолу и сложи печата. После ми подаде листа:

— Иди долу при другаря Савов. Той ще ти определи задача.

Така бях кръстен. Не в църковен купел и доста години след обичайния срок. Но затова пък получих име, което сам си бях избрал.

Бях си го избрал още в сиропиталището, додето четях една книжка без корици и без начални страници. Всички книжки за четене в сиропиталището бяха винаги или без начални страници, или без край. Разбира се, ние винаги предпочитахме да вземаме тия, на които липсваше само началото, защото началото се отгатва лесно, докато краят често е съвсем неочакван. Приключенията в разкъсаната книжка с годините съвсем са избледнели в паметта ми. Това бяха впрочем някакви съвсем невероятни пиратски истории. Емил бе скрит в завзетия от пиратите кораб и накрая постепенно успяваше да изтреби цялата банда и да освободи пленените, между които, разбира се, фигурираше и една девойка с райска красота. Запомнил съм само фразата: „Макар и с пронизана от кинжала десница, Емил не изпусна оръжието. Той пое пистолета в лявата ръка и свали с един смъртоносен изстрел Едноокия.“