Господин Никой - Страница 72

Влизам в дълъг завой, като намалявам леко скоростта и разсеяно мисля: „Защо «Едноокия»? Глупости. Кралев не е едноок. Изобщо тия пиратски повести са пълни с измишльотини.“

Додето четях оръфаната книжка, аз умирах от копнеж да се казвам Емил. А по-късно, когато Бобев ми говореше за осиновяване, си мислех, че бих приел може би това име, но ако се махне средното б, защото Бобев звучи глупаво и напомня на боб, докато Боев звучи героично и напълно подходящо на Емил. Всичко това, разбира се, бяха само празни мечти и аз съвсем не очаквах, че един ден в някаква сива и мрачна канцелария на милицията ще получа даром желаното име заедно с една нова професия.

Наближавам Авиньон. Ситроенът лети край зелените правоъгълници на лозята, край сребристите маслинови горички, край тъмните високи стени на кипарисите, издигнати срещу пристъпите на мистрала. Ситроенът лети и задминава товарни камиони и леки коли, но пежото на Кралев го няма. В далечината се изрязва суровият силует на папския дворец, после отново блясват жълтите води на Рона с някакъв полуразрушен мост, може би същият онзи мост от детската песен, върху който „се танцува, се танцува“, а после отново кипариси и маслини, и лозя, и сред тях летящата все тъй безкрайна и бяла лента на шосето.

Часът е осем. До Марсилия остават по-малко от сто километра. Стъклото отново е осеяно с точиците на премазани от скоростта насекоми. Стрелката на скоростта трепти между 120 и 130. Това не е малко, като се вземе под внимание, че движението по шосето все повече се увеличава. Колите, край които прелитам, ме здрависват зарад лудото каране с онова продължително изсвирване на клаксона, което в шофьорската сигнализация играе ролята на псувня.

Задминавам едно черно, опръскано с кал пежо, но то не е пежото на Кралев. Струва ми се невероятно чернокосият да се е изплъзнал, освен ако по някакви неизвестни съображения е взел влака. В такъв случай всичко отива по дяволите. Грижливо изработената легенда за моята буржоазна биография. Постъпването ми в Радиото и инсценирането на уволнението ми. Продължителните и предпазливи маневри за спечелване доверието на Младенов. Измислянето на пиеската „Спасяване на границата“ с предварително подготвената намеса на граничния пост и моята героична стрелба с два халосни патрона в гърдите на войника. Месеците на разпити, безсъние и пак разпити под ослепяващия лъч на лампата и идиотския рефрен „ти си един жалък предател“… Всичко отива по дяволите. Всичко става една история сама за себе си. Една история, която никой няма да научи. Една история без всякакъв смисъл.

Навлизам в предградията на Марсилия. Минувачи, пресичащи пътя, където им скимне, светофари, на които сякаш работят само червените светлини, товарни камиони, маневриращи с отчайваща бавност, за да се намъкнат в някой гараж или да излязат оттам. Най-после стигам до булеварда Ла Канебиер. Хотелът е на една от пресечките и ми е добре известен, защото сам съм нощувал в него при пристигането си преди три месеца.

Преди три месеца. Имам чувството, че оттогава са минали поне три години. Но в момента теорията за относителността на времето може да почака. Ето я пресечката. Свивам по нея, минавам край хотела, без да спра, отбелязвайки пътем отсъствието на черното пежо пред фасадата, после завивам в първата странична улица и спирам зад прикритието на някакъв камион. Девет и десет. Впрочем, сега часовете вече не играят роля.

Връщам се пеш до хотела и влизам в малкия хол. Служителят на гишето се занимава с някаква възрастна двойка туристи, която вероятно се готви да отпътува и прави възражения по сметката. Тъкмо се готвя да запитам за номера на мадмуазел Младеноф, когато слухът ми долавя странно познат шум на мотор. Поглеждам през витрината и виждам, че моят скъп изчезнал ягуар внезапно е изскочил от неизвестността и рязко спира пред хотела.

Единственото близко скривалище е телефонната кабина, чиято врата за жалост е снабдена с широко стъкло. Вмъквам се вътре, обръщам се гърбом към входа и като откачам слушалката, повеждам безмълвен разговор с несъществуващ събеседник.

— Мадмуазел Младеноф? — чувам зад себе си Кралев да произнася непроизнесения от мене въпрос.

— Стая триста и девет — отвръща служителят, прекъснал за миг разправията си с възрастната двойка.

Един бегъл поглед ме уверява, че Кралев се насочва към стълбата. Хотелът няма асансьор, а триста и девет значи, че стаята на Лида е на третия етаж. Следователно имам известен брой минути на разположение. Излизам бързо от кабината, подхвърлям на човека зад гишето, който едва сега ме забелязва, че съм забравил нещо в колата си, и изскачам навън.

Когато ти липсва достатъчно време да съобразяваш в момента, единственият изход е да си свършил предварително тая работа. Кралев с моя ягуар, това е третото може би, но не в най-лошия си вариант. Ако шофьорът беше по-опитен, срещата нямаше изобщо да се състои. Таратайката е дошла от посока, срещуположна на Ла Канебиер. Чернокосият вероятно се е лутал из улиците и е разпитвал за хотела, преди да го открие. И тъкмо това му лутане ми е дало преднина от няколко минути. Отключвам багажника и взимам отвътре кутията за масло „Шел“. После отново заключвам и отстъпвам до ъгъла при колата си, така че да мога да наблюдавам хотела, без да досаждам някому с присъствието си. Междувременно, понеже улицата е пуста, изтръгвам капака на кутията, изваждам маузера и го поставям в десния си джоб, а кутията оставям до тротоара за реклама на фирмата.

Минутите минават без видима промяна в положението. Което съвсем не значи, че никъде нищо не става. Може би тъкмо през тия минути в хотелската стая на третия етаж една жена е малтретирана или дори убита. „Остави я тази жена — казвам си. — Тебе те интересува не Лида, а Кралев. Ти имаш да мислиш за живота на хиляди хора, а не за някаква глупачка.“